Автор: Бисер Кунчев
Снимка: Личен архив
”WorkTalent представя“ е рубрика на платформата ни за работа и стаж, в която ще ви представяме бизнес лидерите, които ще дават своите кариерни съвети, на базата техния кариерен път опит през годините.
"Ако някой е тръгнал да следва целите си, трябва да е да е готов да понесе отговорността след постигането им.“, споделя Мария Косанова, поредният ми гост в рубриката.
Коя е тя?
Казвам се Мария Косанова и съм управляващ директор на Hewlett Packard Enterprise управляван от Selectium. Завършила съм математическа гимназия в Благоевград, след това Маркетинг в УНСС. Работя в сферата на ИТ повече от 15 години.
Как започна вашата кариера? Кои моменти от вашите първи стъпки са определящи и запомнящи се?
Кариерата ми започна един месец преди да започне учебната година в I. курс на УНСС. Аз вече работех. Сега оценявам това, че съм започнала да работя толкова рано – то ми помогна да изграждам навици и да се развивам в работна среда. Работата ми тогава имаше отношение към това, което учех – не беше в сферата на IT, а в търговията. Но хубавото беше, че ученето ми помагаше на работата, а работата – на ученето, защото виждах как теоретичните знания се прилагат в практиката.
Можете ли да разкажете малко повече за първите си години в кариерата?
Работех в една българска компания, чийто бизнес беше в сферата на продажбите на офис консумативи по каталог . Първото ми работно място ми даде много, то беше определящо за развитието ми занапред. Първоначално работех на половин ден, но имах желание да се развивам - вече бях наясно, че трябва да следвам определени стъпки в кариерното си развитие. В първия момент, в който във фирмата се отвори възможност за по-висока позиция, отидох и кандидатствах. Бях много млада – когато си млад, нямаш толкова задръжки, не се задълбаваш толкова в търсене на отговор на въпроса дали ставаш или не ставаш за дадена работа, няма го това притеснение. Младите хора са по-авантюристични, те просто отиват и си искат. И това е важен момент в кариерното развитие – отиваш и се бориш. Но при все това куражът не е достатъчен – трябва ти диспиплина и отговорност. Кариерното развитие е свързано с полагане на усилия, не става просто с „Аз искам“. По-високата ми позиция в първата ми компания ми донесе по-висока заплата, да, но и повече отговорности, повече нови неща за учене, по-малко време за Университета. И положих много усилия. Смятам, че е хубаво всички млади хора, които тепърва започват кариерата си да имат предвид, че когато кандидатстваш за позиция или пък искаш да се развиваш в една компания, това е отговорност, не е просто една по-висока заплата. Така че това ми е била първата стъпка. Най-забавното е, че докато работех там, всеки ден минавах покрай офиса на тогавашното НР и си мечтаех един ден да работя за тази компания. И след няколко години това се случи. Преди това обаче смених фирмата, в която бях от години, както и позицията си, защото исках да се уча как се правят реални сделки и как се работи директно с клиенти и партньори. За човек като мен това не е лесно. Не съм от тези, които комуникират лесно или лесно стопяват ледовете, особено към онзи момент – сега вече имам по-голям опит. Когато обаче искаш да се развиваш, трябва да предприемеш стъпки, които може да не са ти много комфортни, няма друг начин. След почти две години вече се отвори позиция в НР и аз кандидатствах. Одобриха ме и така започна над десетгодишния ми кариерен път в тази компания, където пак преминах през няколко смени на позицията, без те непременно да бъдат по вертикалата. В корпорацията непрекъснато излизаха възможности за промяна по хоризонталата – нова позиция, нови отговорности, нови знания, нови умения, нямаше вариант да влезеш в коловоз. Но целият този ценен опит, който натрупах, ми помага сега, на сегашната ми позиция. За да си успешен мениджър, много помага да познаваш хоризонталите, а не само да си вървял по вертикалата нагоре.
Трите Ви най-ценни професионални качества?
Аз съм упорита, принципна и последователна. Да си принципен за мен е особено важно – независимо дали някой ти е близък или не, трябва да имаш обективно мнение, не бива да имаш двоен стандарт към хората и към ситуациите. Упоритостта и последователността са свързани – следвам целите си и поредността от стъпки за постигането им. Не се отказвам и не минавам напряко. Колкото и да съм нетърпелива като личност и да не ми е присъщо да чакам, знам, че трябва да се мине през определени етапи – това е да си последователен. Упоритостта идва, когато дори да видя пречки, аз продължавам да натискам, за да преминем на следващата стъпка и така да извървим цялата пътека. Без да прескачаме по няколко стъпала, разбирай етапи, и да заобикаляме.
Кога ходите с удоволствие на работа?
Може да звучи странно, но аз винаги съм приемала работата си като нещо, което ми е приятно да го правя. Никога не съм ходила на работа само по причината, че трябва да ми дадат заплата. Хем съм искала, хем така ми се е случило, че работя неща, които съм искала да ги работя. Аз съм целенасочена и винаги нещата, с които се захващам, са ми били някаква цел. За мен да стана най-добрия сейлс в отдела или пък да поема целия отдел е като да ида на тренировка – правя го с удоволствие. Въпреки че много трудно ставам сутрин, съм ходила и ходя с желание в офиса – искам да отида, да свърша едно или друго, или трето, да си отметна задачите, които са ми поставени, или сама съм си поставила. Изобщо, винаги съм ходела с удоволствие на работа. Това се видоизмени обаче по някакъв начин, когато поех сегашната си позиция. Отговорността е друга, психическото натоварване е различно. Вече нося отговорност не за своята заплата, а за заплатите на други хора. Трябва да мисля за тях – справяме ли се добре, дали те ще си вземат заплатите, дали изобщо ще имат работа. И това вече е една отговорност, която ме стресира и все по-често си казвам, че имам нужда от почивка.
Кое би Ви мотивирало да сте лоялна?
В моята ценностна система това е странен въпрос. За мен хората по принцип трябва да са лоялни, не е нужно да бъдат мотивирани да са лоялни. Трябва да бъдат мотивирани да дават повече от себе си, а не да са лоялни. Никой не те кара насила да ходиш на работа или да избираш тази или онази позиция. Това е твой избор. Така че лоялността е по презумпция. Какво значи някой да те мотивира да си лоялен? Все едно някой да те мотивира да идваш на работа навреме!
За мен е естествено винаги да се идентифицираш с компанията, за която работиш. Даже влизам малко в крайност и смятам, че трябва да говориш за компанията, все едно е твоя, че ти си собственик. И тогава, особено ако работиш в сферата на продажбите, можеш да си много успешен. Клиентите ще са убедени, че ти наистина вярваш във фирмата, за която работиш. А иначе, компанията също трябва да е лоялна – да осигури добра среда и да се отнася етично към служителите си. Ако средата е добра, възнагражденията са справедливи и хората ходят с удоволствие на работа, те няма как да не са лоялни. Нещата са простички: когато хората си вършат работата, да си получават възнаграждението; когато вършат повече работа, да получават допълнително такова, т.е. да бъдат бонусирани; средата, в която са, да бъде здрава, т.е. да се спазват всичките етични практики, които големите корпорации имат вътре като политики в своята компания, дори и най-елементарните такива, които са чисто човешки, да не се обиждат, да няма агресия – вербална, невербална, всякаква. На мен даже ми се струва излишно да го споменавам, защото аз работя в такава компания от много години. Но, има фирми, в които все още това трябва да бъде поставено като правило. Трябва да има добре изградена среда, за което работодателя не може да прехвърли цялата отговорност върху служителите. Той е този, който трябва да създаде тази среда и да я поддържа такава.
Колко важна е за Вас стойността на месечното възнаграждение?
Това трябва да е важно за всеки, най-малкото защото това е един от инструментите на трудовия пазар – аз работя за някого, той ми плаща – това е разменна монета. Важно е, но за мен не е определящо. Прави ми впечатление напоследък, че много хора, като отиват и кандидатстват за работа, първият им въпрос е колко ще вземат. И въобще не се замислят дали те имат какво да дадат, защото за да вземеш, трябва да имаш какво да дадеш. Това е наистина разменна монета. Парите не трябва да бъдат единствената детерминанта за това дали ще останеш или не на дадена позиция, както и дали ще започнеш или не дадена работа. Важно е възнаграждението да е адекватно, но да си смениш работата за 10 % по-висока заплата, не го приемам. Не е част от мен. Ако говоря само за себе си, аз и за по-голяма разлика не бих си сменила работата, ако средата в другата компания, която съм видяла или имам информация за нея, не е моята среда. Тогава вече няма да ходя с желание на работа. Хубаво е да имаш добро възнаграждение, но също така е хубаво да ходиш с желание на работа, защото пък иначе се товариш психически. Аз когато работя, приемам нещата лично, влагам част от мен, и ако на мен не ми харесва, ще ми е трудно. А това пък ще ми донесе други негативи за мен като личност – за цялостния ми живот и за това как аз ще се чувствам и в извънработно време.
Трябва ли да сме приятели с колегите си?
Би било добре да бъдем, ако можем да разделяме приятелството от работните отношения, когато опре до това. Но не смятам, че е задължително. Познавам много хора, които не се чувстват добре в офисите си, защото очакват, че другите трябва да ги харесват или пък си мислят, че понеже еди-кой си му е приятел не може да направи едно или друго – без значение добро или лошо. И това се задълбочава в последните години пак от факта, че самите корпорации работят за това атмосферата в офиса да е по-приятелска – да се събираме с колегите, но не по работа; да играем игри, да комуникираме по-интензивно по извънработни теми. Не е лошо това, но пък смятам, че наистина трябва да умееш да разграничаваш нещата, защото ако някой не си е свършил работата, а той ти е приятел и ти не му кажеш нищо, ще пострадат и други колеги. Малко става като соцшуробаджанащината, ама в модерен вариант. И затова, окей да сме приятели, но не е задължително. Да не забравяме, че тук сме дошли на работа.
През колко години трябва да сменяме работното си място, за да се развиваме кариерно, и кой е най-ясният знак, който ни показва, че е дошло време за промяна?
Аз не бих казала, че трябва да има някакви години или периоди, защото хората са различни и всеки има различно усещане за това дали трябва да смени работата. За мен всеки трябва да го усети сам. Моят принцип е следният – когато на една позиция започна да се чувствам много комфортно, значи е дошло време да се сменя работата. Тоест – влезеш ли в коловоза да знаеш всичко и как ще протече денят ти по минути, и започнат ли само теб да питат, а ти да не питаш и нищо и никой повече да не може да те изненада, значи е време да си смениш работата или позицията. Не е задължително да смениш компанията, достатъчно е да си смениш позицията – да носиш нови отговорности и да усвояваш нови знания.
Трябва ли да внимаваме какво пишем в социалните мрежи и как това се отразява на кариерното ни развитие?
Аз лично внимавам. Ако разсъждавам от гледната точка на позицията, която изпълнявам в компанията, бих отбелязала два аспекта. Единият са вътрешните правила, с които трябва да се съобразя. Не мога просто да пиша нещо в социалните медии от мое име, коeто противоречи на ценностите на компанията, защото аз съм се идентифицирала с нея. Ще дам пример какво имам предвид като използвам учителската професия, защото е по-общодостъпна и разбираема. Трябва ли учителка да излезе в социална медия и да покаже как пие алкохол или как пуши цигари? Аз лично се чудя. Трябва ли? Не знам. Нямам представа. Някой ще каже, че не трябва, други ще кажат, че няма проблем. Ако училището обаче е казало, че не трябва, тя трябва да се съобрази. По същия начин и аз се съобразявам със съответните правила, ако има такива.
Другият аспект е по какъв начин ползвам личните си свободи в социалните мрежи. Знам, че мога да изразя мое лично мнение по някаква политическа тема например, но избирам да не го правя. Не мисля, че е редно. Аз не съм нито анализатор, нито политик, за да изразявам мнение. Смятам, че това може по някакъв начин да се отрази на работата или кариерата ми. Не би трябвало да е така, но е така. За мен например няма никакво значение хората какво правят в личния си живот. Не мисля, че е редно публичните личности да стават обект на нападки заради личния си живот – каква сексуална ориентация имат, колко пъти са се развеждали и т.н. Смятам, че това трябва да бъде абсолютно техен личен избор и тази информация не би следвало да бъде използвана срещу тях. Но тя е използвана и така това важи и за всяко едно друго нещо. Особено ако си жена. Ето, отивам аз на бар с къса пола, снимам се, поствам и какви коментари ще получа? Мисля, че всички се досещат. И няма как да ги спра. Това със сигурност оказва някакво влияние и ние много добре го знаем. Колкото и да говорим за толерантност или че трябва да сме широко скроени, че всеки има право да е такъв какъвто реши – все не е точно така. Затова моето мнение е, че всеки има право да прави и мисли това, което иска. Аз обаче избирам да не го споделям публично, защото знам, че може да има последствия.
Кой е най-ценният съвет, който сте получавали в кариерата си?
Получавала съм много съвети от много ценни за мен хора. Едни от най-стойностните ги получих в последните години, когато поех управлението на нашата компания. В момента се сещам, че най-много от тях са били свързани с подобряване на комуникацията със служителите. Защото е трудно до вчера да си работил с колеги и изведнъж да им станеш шеф. Това изисква деликатен и правилен подход.
Кариерното ми развитие е минало през много трудности за мен – от всякакъв характер. Никой никога не ми е дал нещо даром. Борила съм се за всичките позиции, устоявала съм, работила съм и така. Не мога да се сетя за някой конкретен съвет, но винаги в подходящия момент до мен е имало един човек, който по някакъв начин ми е помогнал да се справя, подавал ми е ръка и ме е окуражавал. Не говорим да подкрепа от сорта на ей тук има една позиция, ела да ти я дам. А по-скоро е било да ми даде кураж, да ме насърчи, да ме погледне отстрани и да ми даде мнение или пък да ми предаде своя опит. Просто в правилния момент са ми подали ръка. Имам близка приятелка, която е психолог и много ми е помогнала в моето личностно развитие, за да може това да ми помогне в кариерното развитие. Тя например ми е давала безброй съвети, които аз в момента не мога да вербализирам, но са били на точното място в точния момент. Но и аз съм била отворена да слушам. Защото то и да има кой да ти даде съвет, ти ако не го чуеш или не искаш да го приемеш, е безсмислено. Та помня едно от нещата, които ми каза тя, когато поех позицията управляващ директор: първо отношенията, после резултата. И това е, защото аз съм много резултатно ориентирана и много взискателна – и към себе си, и към другите. Тя познава тази моя черта и знаеше, че трябва да поработя върху балансирането ѝ, когато вече ръководя толкова хора. Вярвам, че е полезно, но ми е много трудно. Аз смятам, че трябва да се гонят целите. Най-лесно за мен би било хората просто да могат да се фокусират върху резултата и да си губим времето в излишни обяснения от сорта на кой какво е казал и как го е казал и тем подобни. Но реалността не е такава и хората са различни. Аз съм приела, че те са такива и едни хора имат нужда да ги окуражиш, други – да ги похвалиш, трети – да ги изслушаш и т.н. Аз като шеф, разбира се, мога просто да давам нареждания и да очаквам изпълнение. Но знаем, че и това не е резултатно, така средата се трови. А в крайна сметка хората се влияят най-много не от това какво казваш, а как го казваш, и когато нямате изградени отношения, каквото и да им кажеш, е все тая. Затова до ден днешен продължавам да работя именно върху този съвет – първо отношенията, после резултата.
А, кой е този кариерен съвет, който вие бихте дали?
Не знам дали ми харесва да давам съвети. Всички знаем клишето „Следвайте мечтите си“ и производното му „Следвайте целите си“ и то е много хубаво. Но съветът, който аз бих дала, ако някой е тръгнал да следва целите си, е да е готов да понесе отговорността след постигането на целта. Това ни връща там, откъдето започнахме – постигането на целите носи отговорност. Изкачвайки стълбицата на кариерата, трябва да си наясно, че носиш отговорност – не само за себе си, но и за останалите, които работят около теб, а ако си на мениджърска позиция, носиш отговорност не само за служителите, но и за семействата им. И ако не разсъждаваш по този начин, а просто следваш мечтите си, съобразявайки се само и единствено със своите нужди, не е ок. Излиза, че ти си следваш мечтите, ама мечтите на другите кучета ги яли, нали? Отговорността означава ясна преценка на възможностите ти, защото аз може и да искам да стана космонавт, ама имам ли качества? Нямам ли? Имам ли време? Правя ли някакви стъпки в тая посока? Или просто си искам? Искането и правенето са две различни неща. А след това идва и отговорността за последствията като изпълниш мечтата си. Ето, имаш мечта да станеш шеф на голяма корпорация. И ставаш. И какво? Това е отговорност. Защото за теб е мечта, ама другите дали са мечтали ти да им станеш шеф?
Вижте всички актуални обяви за работа и стаж в WorkTalent.com
