Автор: Бисер Кунчев
Снимка: Claire Ballard / Клеър Балард
”Кариерен барометър“ е рубрика на платформата ни за работа и стаж, в която ще ви представяме кариерния опит на хора от различни бизнес индустрии.
„По-добре да съжалявам за нещо, което съм направила, отколкото за нещо, което не съм. Сами си поставяме ограничения, сами трябва да ги премахваме.“, споделя Симона Тенчева, поредният ми гост в рубриката.
Коя е тя?
Казвам се Симона Тенчева, оперативен директор на медийна агенция „Аргент“ и Global Network Director на международната верига от независими медийни агенции Local Planet. Въпреки че завърших Техническия университет в София, още по време на следването си осъзнах, че инженерството не е точно кариерата, за която мечтая. Случайно или не, веднага след като завърших, попаднах в света на медийните комуникации и в частност рекламата. Те се оказаха моята голяма професионална любов, на която съм вярна вече 30 години. Също така съм благословена да бъда щастлива майка и съпруга, и да съм заобиколена със страхотни приятели. Затова и постоянно търся успешната формула за баланса между личния живот и кариерата си в нашата динамична индустрия. Ако можех да си пожелая нещо, то би било дните да имат поне 48 часа, за да мога да имам повече време и за многото неща, към които любопитството ми постоянно ме тегли да видя, да опитам, да направя. Завиждам благородно на хората, които са превърнали хобито си в професия и нямат подобна дилема.
На каква възраст започнахте да работите и получихте първото си възнаграждение?
Ако говорим за постоянна, истинска работа, бях на 23, току що дипломирала се.
Трябва ли да имаме стратегия за кариерното си развитие, която да следваме?
На теория, предполагам, че подобна стратегия може да бъде полезна. Формулирането на целите ни, съзнателният стремеж към натрупване на определени знания и създаване на добри контакти могат да служат като основа за едно последователно изграждане на професионалното развитие. За мен способността ми да планирам със сигурност ми помага да концентрирам вниманието и усилията си в избраната посока, както и да вземам по-осъзнати решения, свързани с работата ми.
За не по-малко важно смятам обаче умението да оставяме ума си отворен за промени в плановете ни, да се възползваме от добри възможности, които може и да не сме предвидили, но които се появяват. Или пък да преодоляваме евентуалните препятствия с адаптивност, вместо да се опитваме да разбиваме стените с глава.
Склонна съм да мисля, че когато си поставяме ясни цели за обозримото бъдеще и се съсредоточаваме върху постигането им, е по-вероятно да стигнем по-далеч, отколкото ако преследваме една голяма и далечна цел. Фиксацията върху определен дълго планиран и търсен успех крие риска да се окажем разочаровани и да загубим мотивацията си, ако нещата не се развият според очакванията ни.
Светът се променя все по-бързо. Професиите се видоизменят, нови се появяват, други изчезват - това е един изключително динамичен процес. Променяме се и ние самите с натрупването на опит, разширяване на знанията и с възрастта. В тези условия, за един млад човек в началото на неговото професионално развитие, създаването на стратегия може да се окаже трудно, а понякога и вредно.
Без да имам претенциите за меродавност, смятам, че ако се учим в движение и се адаптираме към професионалната динамика, без да се страхуваме да поемем нови предизвикателства, това може да ни донесе страхотни възможности и успех, дори и без стриктно планиране.
Какво според Вас е влиянието на първото ни работно място върху оформянето на кариерните ни навици?
Зависи от работното място, от средата, в която ще попаднем, от фирмената култура. Аз имах шанса в началото на 90-те, току-що завършила висшето си образование, да започна работа във вестник „Стандарт“, който по това време беше медийна институция - „Вестникът на елита!“, както го наричаха. Работата във всекидневник с наистина отдадени на професията си хора беше за мен страхотна школа и тя по някакъв начин предопредели целия ми професионален живот.
Кои събития и конкретни хора оставят своя най-голям отпечатък върху кариерното ни развитие?Вероятно това са лидерите. И когато казвам лидери, нямам предвид мениджърите в най-общ смисъл, а онези, на които съм искала да приличам, и тези, от които съм се учила на професионализъм, на отношение и отговорност към работата и екипа. Радвам се, че професионалният ми път ме срещна такива хора и продължава да го прави.
Ясно е, че човек се учи от грешките си, но каква е най-правилната наша реакция след допусната такава?
Тази да запазим достойнството си и да не попадаме в омагьосания кръг на самообвинения, загуба на увереност и страх. За мен винаги е било важно, макар и понякога болезнено, да мога да призная пред себе си и пред хората, с които работя: „Сбърках. Правилното решение беше друго.“ След това, ако е възможно, да поправя грешката си, да си закача обицата от нея и да не се боя да продължа да вземам решения и да поемам отговорността за тях. Напълно споделям убеждението, че който не работи, не прави грешки и че се учим най-добре по трудния начин, освен ако не си въобразяваме, че вече знаем всичко.
Кои основни качества демонстрират хората, които търпят бързо кариерно развитие?
Мисля, че особено важни няколко неща: разбирането че винаги има какво да научиш, желанието да си все по-добър в това, което правиш, умението да работиш с хора и това да можеш да намираш мотивацията си и сам.
Каква е ролята на семейството върху кариерното ни развитие? Трябва ли да следваме съветите на родителите си?
Безспорно е много важна. Най-малкото защото първите впечатления за значението на кариерата получаваме от тях. Пък и било само защото искаме да наследим професията на някого от семейството или пък точно обратното – да осъзнаем, че това не пътят, който искаме да изберем за себе си. Аз по-скоро не последвах нито един от съветите на семейството ми за това с какво да се занимавам. Но най-важното беше, че родителите ми не се опитваха да ми налагат какво да уча, или какво да работя. Точно обратно, вярваха и бяха възпитали в мен увереността, че каквото и да избера, мога да постигна успех. Сега, вече самата аз в ролята на родител, се старая да говоря откровено със сина ми, да му дам моята гледна точка, вече от позицията на опита, а след това да го оставя сам да направи избора си, като го подкрепям в решенията, които взема, каквито и да са те.
А, каква е ролята на приятелите ни в етапите ни кариерно развитие?
Със сигурност не по-малка, а може да се окаже дори по-важна от тази на родителите ни. Благодарение на работата си, срещнах страхотни хора и професионалисти. От тях съм се учила, на тях съм разчитала във важни моменти, развивахме се заедно, заедно постигахме и споделяхме успехи, а понякога и поражения. С много от тях ме свързва професионален път и лично приятелство вече 30 години.
Има ли рецепта за откриване на баланс и на поставянето на ясни граници между личен и професионален живот?
Ако някой има универсална такава, моля да я сподели с мен! Мисля, че това е нещо, към което всички се стремим, но се съмнявам, че съществува в трайна форма. По-скоро е динамичен процес, който понякога преминава през състояние на баланс. Смятам, че най-важното е да обичаме това, което правим, то да е в хармония с интересите ни, силните ни страни, и с ценностната ни система. За мен ключът към баланса се крие в личното усещане за удовлетвореност както в личен, така и в професионален план. Имам ли го, значи всичко е наред.
Хоризонтално или вертикално кариерно развитие е за предпочитане във възрастта 20-35 години?
Смятам, че отговорът на този въпрос се крие в самата идея за развитие. За мен това е процес, който без значение дали хоризонтално или вертикално, трябва да се движи напред. А за да е така, човек трябва да е подготвен за следващата стъпка, преди да я направи, независимо от възрастта.
Най-ценният получен кариерен съвет и който Вие бихте дали е?
Съветът, който аз следвам, е че в работата няма такова нещо като късмет, бил той добър или лош. Вярвам, че това, което изглежда като късмет, всъщност е резултат от упорита работа, добра подготовка и правилни решения. Личният ми опит добави към това, че е по-добре да съжалявам за нещо, което съм направила, отколкото за нещо, което не съм. Сами си поставяме ограничения, сами трябва да ги премахваме.
