Автор: Бисер Кунчев
Снимка: Личен архив
”Кариерен барометър“ е рубрика на платформата ни за работа и стаж, в която ще ви представяме кариерния опит на хора от различни бизнес индустрии.
“Въпросът не е „как да я свършим тази работа?“, а „как да я свършим правилно“?“, споделя Виктор Стоянов, поредният ми гост в рубриката.
Кой е той?
Казвам се Виктор Стоянов и се запознах с рубриката Кариерен барометър с поканата за участие. Трябва да призная, че сте сътворили една забележително обстойна банка от споделяния на реални хора от корпоративната екосистема, някои от които познавам от LinkedIn. Започвам отговора си така, понеже изглежда ще съм един от първите споделящи опит като представител на обществения сектор и това носи своята голяма отговорност. Накратко – един щастлив работещ точно в сферата, която е искал. Щастлив съпруг и баща. Не толкова щастлив гражданин, представяйки си развитието на обществото ни на друга плоскост. Говоря както локално: от блока, квартала, града, до глобално - целия регион. Не вярвам, че сме толкова различни хора със съседите си (съседните градове и региони, съседните държави), че да не можем да се развиваме заедно към по-добро. Това и работя – Управление на териториалното сътрудничество, към МРРБ. По-конкретно, ръководител съм на националния контрол при проектите по европейски програми за териториално сътрудничество.
На каква възраст започнахте да работите и получихте първото си възнаграждение?
16-17 г. Първата ми работа, за която получих нещо, беше във фирмата на баща ми. За да има поука от разказа, ще кажа, че това беше строителна фирма и започнах от най-долното стъпало. Първите месеци бърках сместа на майсторите, пренасях материали, товарех тухли, боядисвах огради – все неща, които би поверил на начинаещ или както сега му казват „entry-level”. За цяло лято работа, накрая получих лаптоп, който след това ползвах и в студентските си години. От следващото лято поех някои от съпътстващите дейности на фирмата като преводачество, брокерство на имоти, някакъв самобитен маркетинг и реклама, вътрешен одитор по ISO … но вече се задържах повече в офиса и по-малко на обектите.
Трябва ли да имаме стратегия за кариерното си развитие, която да следваме?
Трябва да имаме стратегия за развитието си като хора, която да следваме. Това, което работим е част от нас, то ни изгражда, както и ние изграждаме него. Симпатизирам на младежи, които имат ясна представа и стремеж да работят по определена кариерна стълбица: 1-во ... еди каква си фирма, издигане една-две позиции, после 2-ро в международна такава фирма, 3-то в чужбина, 4-то фрийлансър и 5-то – щастлив пенсионер с портфолио от акции с вила на остров Бали. Чудесно! Защото вариантът нищо трудно да не ти се прави в началото на професионалния път е обезкуражаващ и рядко води до нещо смислено. Обаче дори още по-важно е да имаме такъв план за живота ни като цяло. И забележете – ще дам друг прост пример, за да не звучи само теоретично. Когато започваш работа като треньор или мениджър по футбол – не правиш стратегия как да спечелиш Шампионската лига. Правиш стратегия на какви принципи и в каква посока искаш да градиш отбора, клуба, културата и ценностите, как ще водиш комуникацията, на какви цикли ще правиш преоценка, по колко тренировки на ден и колко натоварващи, какви специализации са ти нужни за собственото развитие. Всичко от ежедневната работа, която прави един отбор (мениджър) да върви напред. Трябва да имаме стратегия и визия – какво да има в резултат на нашата работа, а не как ние да катерим кариерната стълбица. Ако катерите без ясна цел и посока, без принципи и разбиране за продукта от работата, то от катеренето ви ще се възползват тези с цел и посока, за какъвто продукт те се борят.
Какво според Вас е влиянието на първото ни работно място върху оформянето на кариерните ни навици?
Прочетох не малко от предходните интервюта в рубриката и всички казват – „огромно“. Не е случайно и не е защото са се наговорили за съзвучие. На първото място, в първите колективи обикновено има по някой, за когото си казваш „Аха, значи, ето така се работи“ и друг, за когото си казваш „Никога няма да се държа така“. Виждаш образците на поведение. Избираш си, може и да е несъзнателно. Може и да е комбинация от образци, от различни хора и екипи, но в главата ти започва да се сформира някакъв модел на поведение в професионален план. Същото се случва и когато децата отидат за първи път в колектив, обикновено в детската градина. Много хора си мислят, че като се започне в едно направление и за всяка следваща работа ще ви се обаждат само за сходни позиции. Това е вярно, може би, когато си търсите второто работно място. Но то търпи развитие с годините – след 5, 10 г. никой HR няма да се върне на последната страница на резюмето ви, за да види какво е било първото работно място. Моделите на поведение обаче са устойчиви и могат да останат до края или да се променят много бавно и много малко през годините.
Кои събития и конкретни хора оставят своя най-голям отпечатък върху кариерното ни развитие?
Според мен това е когато срещнеш за първи път професионалист и си кажеш „Искам да работя така“. Най-добре е да е от реалния ни професионален път (а не някой виртуален ментор) и да сме получили наистина задълбочена представа за въпросната работа и модел на поведение. В моя случай един такъв пример за отключваща ситуация е по времето, описано във втория въпрос, някъде малко преди завършване на гимназия. Във фирмата се взе решение да се внедряват ISO стандарти и пристигна ISO одитор, който да разработи съвместно с нас процедурите и тн. Аз бях прикрепен към него през целия му престой, по всеки въпрос от работата и в последствие преминах съответните обучения, за да извършвам вътрешните одити във фирмата. Мисля, че по това време за пръв път осъзнах каква наука е управлението на процесите в една организация, каква е ролята на стандартите, на проверките, всички жизненоважни елементи за правилното функциониране. За първи път осъзнах, че въпросът не е „как да я свършим тази работа?“, а „как да я свършим правилно“?
Ясно е, че човек се учи от грешките си, но каква е най-правилната наша реакция след допусната такава?
Първо – признанието. То е и най-трудно. Поне в нашия манталитет и поне по това, което наблюдавам широко в обществото. Не обичаме да признаваме грешките си. Изглеждаме слаби, а по тези географски ширини не върви. Дори и пред себе си поставяме бариера за признания – да не би да подкопаем самочувствието си и това да ни се отрази на смелостта за следващи решения. Как беше в една песен скорошна ... „Като цяло за успеха си направил всичко сам. Като цяло за провала са виновни тия там.“ Не, точно обратното е.
И знаете ли, след признанието е много по-лесно да анализираш и вземеш превантивни мерки да се избягват рисковете от грешки. Това е второ и трето, ако трябва да подредим реакцията в стъпки. Приемаш грешките като опит. Опит, който е необходим, обогатяващ дори. Нали имаше в историята на войните “Давам един бит за двама небити”.
Кои основни качества демонстрират хората, които търпят бързо кариерно развитие?
Не съм сигурен дали сме консолидирани, че разглеждаме бързия растеж като нещо положително. В природата, а и в историята, устойчивото е бавния растеж. Вземете за пример империите – колкото по-бързо са се въздигнали, толкова по-бързо са се срутили. Тези, които са градили бавно, методично и устойчиво, са оставили по-дълбока следа в историята и влиянието си до днес. В икономиката или в която друга сфера си изберете, също – твърде бързият растеж обикновено намира балансиращо явление, което го занулява. Така работят механизмите, които поддържат баланса. Ако искате да сте ярка звезда, която ще изгори при падането си на земята – може. Обикновено това са хора, които искат да блеснат така, че собствената им (или отразена светлина) да ги пренесе бързо и високо по кариерната стълбица, обаче не знаят какво има накрая ѝ. Заслепени от блясъка, са пропуснали да видят важните неща по пътя. Може, но не е устойчиво. Няма да имаш нужните качества, да си направил критичен брой грешки, за които говорихме в предния въпрос. Животът е маратон с щафета, а не спринт. Трябва ти време преди да си стигнал горните стъпала. Време за опити, за четене, за учене, за допускания и разширяване на мирогледа, за пътуване, за поспиране, за да можеш да погледнеш отстрани, за срещане с други гледни точки.
Каква е ролята на семейството върху кариерното ни развитие? Трябва ли да следваме съветите на родителите си?
Ролята им е най-важна в първите години, много преди детето да започне дори да мисли за кариера. После, ролята им може да се изразява в подкрепа при първите стъпки. Всичко, което можем да вземем от техния опит е добре дошло. Специално за България, начинът на работа много се е променял през последните 30+ години и не всичко от онова време е пряко приложимо за днешните действителности. Най-малкото – интернет, глобализация, социални медии ... следващите поколения в дадени аспекти ще са по в час с някои реалности от техните родители, но има и житейски уроци, които ще са валидни винаги. Нормално е, особено в началото на кариерата, родителите да са наш пръв съветник, но не трябва да се заблуждаваме – със съзряването отговорник за нашето развитие става само един – това сме ние самите.
А, каква е ролята на приятелите ни в етапите ни кариерно развитие?
Чувал съм много истории за това как приятели стават съдружници. Разбира се, чувал съм и как се разделят и вече не са приятели. В общия случай, истинските приятели са неподвластни на текущия кариерен статус и са един вид „котва“ за теб, която ти дава честна перспектива. В този смисъл, много е важно да не се сърдим, ако чуем нещо, което не ни харесва – обикновено така различаваме истинските приятели от конформистите.
Има ли рецепта за откриване на баланс и на поставянето на ясни граници между личен и професионален живот?
Границите са нужни, само ако професионалният ти живот трябва по презумпция да е отделен от личния. Някакъв агент на тайните служби, да речем. Като цяло това е невъзможно – как условно си един човек, с едни мисли през 8 часа от денонощието и през останалите активни 8 си друг. Да, извършваш различни действия и се занимаваш с различни проблеми, но не си друг човек. Поне не би трябвало да си, иначе ще ти е много трудно да поддържаш цял живот две версии на себе си ... Балансът е да търсиш правилното както в личния, така и в професионалния, а аз бих добавил и в обществения живот, защото живеем и извън офиса, както и извън дома, нали. В момента, в който стъпиш на улицата, ти си в обществения живот. Освен, ако не приемем, че сме призраци, които не ги интересува нищо от средата, бродейки от дома до офиса и обратно. Вярвам, че не сме – ходим из градовете, на театър, в парка – хората са социални същества. Балансът е да си един и същ навсякъде, най-добрата версия на себе си.
Хоризонтално или вертикално кариерно развитие е за предпочитане във възрастта 20-35 години?
За предпочитане е развитието на личността. Тя може да получи, да претърпи положително развитие както по хоризонталата на структурата, така и по вертикалата. Въпросът е това да е осъзнато, да е стремеж за развитие, а не механично движение.
Най-ценният получен кариерен съвет и който Вие бихте дали е?
Трудно ще измисля нещо по-добро от “Stay hungry. Stay foolish”, защото наистина обобщава правилния подход само с 4 думи. Ще го кажа по друг начин, за да добавя нюанс и практическа насоченост. Ако приемем, че най-големият скок в развитието на цивилизацията е започнал с Великите Географски Открития, то с какво са започнали те? С отбелязването на „празните места“ на картата. Преди това на тяхно място са рисували митични същества, край на света - каквото роди въображението и страхът. Така че - имайте „в офиса“ по една карта пред себе си. Очертайте празните места, това ще ви мотивира да откриете какво има там. За тази експедиция ще ви трябва екипаж, ще ви трябва подготовка, план и умения. Ще ви трябва компас, да не губите посоката. Ще трябва да се вложат ресурси. Безспорно, ще ползвате и най-добрите карти, сътворени до този момент. Тази експедиция може да промени вашия свят и светът въобще. Сега си представете, че започвате с тази нагласа всеки цикъл на работа или дори търсенето на работа. За да започнете ви трябват само едни „празни места“ на картата. Останалото е приключение и ние самите сме творците.
