Автор: Бисер Кунчев
Снимка: Личен архив
”Кариерен барометър“ е рубрика на платформата ни за работа и стаж, в която ще ви представяме кариерния опит на хора от различни бизнес индустрии.
“Човек трябва да има голяма мечта, да направи план как да я постигне и неуморно да работи за нея, допускайки грешки и опитвайки отново и отново и отново…“, споделя Петър Събев, поредният ми гост в рубриката.
Кой е той?
Казвам се Петър. Още от дете обичам компютрите и програмирането, занимавам се с информатика от 8-годишен, като имам и медал от балканиадата през 2000 г. През последните повече от 20 години съм работил като програмист, QA, документатор, ръководител на проекти и управител на собствена консултантска компания. Като доктор по информатика и съосновател на конференциите Challenge Accepted Events, се опитвам да допринасям по различни начини за ИТ-общността в България. Говорил съм на множество конференции, водил съм работилници и съм обучавал стотици хора в университети и компании, включително и безработни по време на COVID, както и специализиран QA курс за незрящи. В момента съм директор на инженерен отдел в IBM, където управлявам няколко екипа програмисти и правим продукт, който автоматизира и улеснява живота на много хора и компании. Освен това съм пътешественик, блогър, фотограф, джуниър моторист, щастливо женен и горд баща на две деца и котка.
На каква възраст започнахте да работите и получихте първото си възнаграждение?
Първата ми работа беше още през ранните 90… Още от дете бях много запален по компютрите и ме взеха в една квартална зала за компютърни игри, където да поддържам компютри, да ги преинсталирам, да слагам игрички… Отначало правех всичко ръчно, после открих Norton Ghost. От тогава до ден днешен съм си създал навик - винаги, когато правя нещо повече от два пъти, да помисля мога ли да го автоматизирам… Колкото до първата ми легална работа - дълги години пишех статии в сп. Computer, по-възрастните ИТ специалисти тук сигурно още го помнят… А, първата ми работа на трудов договор беше през 2005 г. като програмист в “Мусала Софт”, където всъщност научих най-важните основи на професията си.
Трябва ли да имаме стратегия за кариерното си развитие, която да следваме?
Проактивността е едно от най-важните професионални качества, а такава стратегия е именно вид проактивност. Какво означава обаче “стратегия”? Общ план с конкретни цели. Трябва да имаме такъв план не само в кариерното си развитие, но и в целия си живот - за професионалното си развитие, за финансовата си стабилност, за семейния живот, за… каквото се сетите! Почти никога не се получава този план да съвпадне на 100% с реалността, но ако нямаме такъв план, няма да забележим, че нещо не се случва според очакванията ни. Ако не знаем какво искаме в професията си е като да отидем на гарата и да не знаем кой влак да хванем. А, хванем ли случаен влак, много е вероятно след време да се озовем на място, на което не искаме да бъдем въобще.
Какво според Вас е влиянието на първото ни работно място върху оформянето на кариерните ни навици?
Аз съм голям късметлия в това отношение. Както на първото си работно място, така и през годините попадах на страхотни шефове, които не просто ми даваха задачи, а ме научиха на най-важните неща: процеси, планиране, неофициална и официална (писмена) комуникация, мотивиране, делегиране… умишлено не споменавам “твърдите” умения: те също се учат, но не са най-важното, особено с развитието на технологиите в последно време. Първото работно място помага човек да изгради важни професионални навици и умения - аз например се научих да пращам репорти и отчети, дори когато не ми ги искат, за да са наясно всички с моментното състояние, проблемите и прогреса на нещата; да правя т. нар. 1:1 срещи, за да си говоря редовно с всеки от екипа; да си водя записки за важни неща; да държа календар със задачите си и свободните слотове; да правя кратки обобщения на чутото, за да видим дали съм разбрал правилно; да ескалирам и да включвам шефовете си, когато нещата са неясни или нещо не е наред…
Кои събития и конкретни хора оставят своя най-голям отпечатък върху кариерното ни развитие?
Според мен нещата започват още от училище… Класната ми, г-жа Мирослава Костадинова, ме научи да се трудя много и никога да не приемам нещо за даденост. Ще разкажа история: в десети клас вече бях състезател по информатика, всички знаеха, че вторият срок ще съм основно по олимпиади и бързаха да ме изпитат. Имах по 3-4 оценки, докато много от съучениците ми нямаха нито една. Направих глупостта да съобщя това на висок глас - до края на срока ме изпитваше всеки ден, имах си специално поле на черната дъска. И над 20 оценки, излизаха от графата на дневника! Друг пример е човек, който ме води от ранните му ученически години до момента, в който станах доктор по информатика - проф. Каталина Григорова. Научи ме на дисциплина, на това да поемам отговорност за себе си, но и за другите. Първият път, когато ми се наложи наистина да водя хора, беше на 16 години - сам, в непозната София (тогава нямаше Google Maps), с още четири души, по-малки от мен и с огромни компютри на гърба (да, носехме настолни компютри между градовете). Понякога не знаеш как нещо, което няма нищо общо (например драм-състава в МГ “Баба Тонка” при Ася Кулева) може да ти помогне след години да спечелиш важна сделка при клиент… Друг път нещата идват от колега, като моят партньор Борислав Вапцаров от Фаст Лейн Софт, който каза “Хайде да си направим нещо наше!”... и си направихме! Не мога да не спомена и хората, които винаги са ми казвали “давай, можеш, вярвам в теб”: родителите ми и съпругата ми. Нямам как да дам имената на стотиците хора, които са ми помогнали да се развивам, но благодаря на всеки един от тях - те си знаят кои са!
Ясно е, че човек се учи от грешките си, но каква е най-правилната наша реакция след допусната такава?
Да си я признае, дори да я “прегърне” тази грешка и да продължи напред. На Балканите особено много обичаме, когато някой сбърка, да го сочим с пръст и да му се подиграваме. Дали е от образованието, дали от манталитета, дали от нещо трето - не знам. Много хора нямат смелостта да започнат нещо важно в живота им, заради страха от провала, колкото и сладка да е потенциалната победа. Хубавото е, че виждам как това постепенно се променя и по нашите ширини. Линкълн е бил задлъжнял магазинер, преди да стане президент. Джоан Роулинг е била отхвърлена от 12 издателства, преди да отпечата “Хари Потър”. Полковник Сандърс е имал 1009, повтарям 1009(!) отказа, преди да основе KFC. Стив Джобс е уволнен от собствената си компания, преди големия успех. Томас Едисон е направил хиляди грешни, неуспешни опити, докато изобрети лампата с нажежаема жичка и казва: "Аз не съм се провалил. Просто съм намерил 10000 начина, които не работят." Изкуственият интелект е толкова успешен, именно защото е пробвал трилиони пъти и така е научил кое е правилно и кое - грешно. Грешките са важна част от живота ни и не трябва да се притесняваме да ги допуснем. Да се страхуваме да не сгрешим - ето това е нещото, което може да убие кариерния ни път.
Кои основни качества демонстрират хората, които търпят бързо кариерно развитие?
Вероятно списъкът е безкраен: проактивност, адаптивност, стратегическо мислене, умения за лидерство, издръжливост, отлични комуникативни умения, способност за учене, иновативност… Сещам се за един надпис, който дълго стоеше над кухнята в офиса ни “Ако мечтите ти не те плашат, значи не са достатъчно големи…” Човек трябва да има голяма мечта, да направи план как да я постигне и неуморно да работи за нея, допускайки грешки и опитвайки отново и отново и отново…
Каква е ролята на семейството върху кариерното ни развитие? Трябва ли да следваме съветите на родителите си?
Вярвам, че семейството те научава на важни неща като целеустременост, възпитание и обноски, образование, трудолюбие… Със сигурност всеки родител (съзнателно или не) влияе на детето си. И всеки родител иска най-доброто за децата си, но не всички имат еднакво разбиране за това. Някои им дават крила, други се опитват да ги вкоренят добре в статуквото. Чудесно е да чуем мнението на всичките си близки, но не е задължително да го следваме. Баща ми, като бивш военен, винаги откриваше потенциалните проблеми и заплахи. Майка ми обикновено ме “надъхваше”... Така имах “най-доброто от два различни свята” и сравнително лесно можех да преценя. Ако мама кажеше, че дадена идея е лоша, или баща ми - че е добра, везните определено се накланяха. Ако си хлапе и се научиш да мислиш критично и да отстояваш мнението пред родителите си, много по-лесно ще намериш своя собствен път и ще имаш опит да си асертивен и в бизнеса години след това.
А, каква е ролята на приятелите ни в етапите ни кариерно развитие?
Огромна. В допълнение на здравословната конкуренция със съученици и колеги, сигурно над половината от хубавите, важни неща в кариерата ми, са се случвали благодарение на познанствата и доверието, което съм изграждал през годините. Още от гимназията имам прекрасни приятели, които се занимават с всякакви неща - ИТ специалисти, лекари, юристи, архитекти, актьори, преводачи, автомобилни търговци, дори политици… Отново ще направя един паралел към нашите ширини - тук се счита за лошо да познаваш много хора и да си добре свързан с тях - наричаме го с думи като “връзкарство” и “шуробаджанащина”. В това отношение имаме много какво да учим от хората в Западна Европа и Америка. Истината е, че когато е в рамките на закона, това е нещо прекрасно. И да си добре “свързан”, да имаш широк кръг от познати, се счита за голям професионален плюс - нима вие самите не бихте предпочели да се доверите на ваш приятел, вместо на напълно непознат? Добрата новина е, че ИТ браншът в България е сравнително малък и можете да достигнете до почти всеки през максимум двама души.
Има ли рецепта за откриване на баланс и на поставянето на ясни граници между личен и професионален живот?
Задавате въпрос на човек, който буквално “спи с шефката си”, тъй като официално съпругата ми е и шеф в Уебикус ООД. Ще разделя отговора си на две - когато говорим за малък семеен бизнес, там нещата са изключително трудни за разделяне. За да си успешен, няма събота и неделя, няма работно и извънработно време. Ти мислиш за успеха нон-стоп и дори неусетно си създаваш навик. Например, запознаваш се с човек, който няма нищо общо с твоя бизнес - да кажем, прави банички. И си казваш: дали пък няма да има нужда от маркетинг? Дали да не си партнираме с кетъринга на конференциите, които организираме? Какъв ли софтуер ползва, дали няма да сме си полезни някак? Това състояние на ума бе нещото, което много ми “отвори очите” в света на бизнеса. Втората половина на отговора ми е за случаите, когато нямаш собственост върху бизнеса - тоест, имате договор, в който ти работиш Х часа на ден и ти плащат Y пари. Особено след COVID-времената и особено за хората, които работят от къщи, т.е. офисът и домът са едно и също нещо, е много трудно да направиш разграничението. Но по-умни хора от мен са доказали, че след като си направиш часовете, кариерата трябва да е като палтото - закачаш го на закачалката като се прибереш и го оставяш там до следващия ден. Да, ако има пожар, може да го вземеш извънредно. Но в общия случай трябва да си е на закачалката… Защото започнеш ли да се разхождаш вкъщи с палто, рано или късно ти става топло, задушно и в крайна сметка прегаряш…
Хоризонтално или вертикално кариерно развитие е за предпочитане във възрастта 20-35 години?
Диагонално, т.е. и по двете оси. Сериозно, не виждам защо едното трябва да изключва другото, в която и да е възраст… Днешният, модерен свят много повече цели тесните специалисти. Но не винаги човек знае какво точно иска да прави в живота си. Аз бях късметлия и знам точно какво искам да правя още от 8-годишен. Но познавам не по-малко успешен човек, който беше архитект, военен, маркетолог, издател и какво ли още не до над 50-годишна възраст и след това стана един от най-добрите QA инженери, които познавам (а аз познавам доста!). Така че е строго индивидуално. Със сигурност мога да дам един полезен съвет: отделяйте по един час седмично, за да научите нещо ново от вашата специалност - да приемем, че програмирате. Отделете час и вижте какво има в новата версия на езика, на който програмирате. Отделете и час седмично, за да задълбаете в нещо напълно различно. Например, как се правят нещата от гледна точка на графичен дизайн или продуктов мениджмънт. На годишна база - това са си 52 часа за едното и за другото - времето на един доста детайлен университетски курс.
Най-ценният получен кариерен съвет и който Вие бихте дали е?
Най-важното е да останем човечни, да не се страхуваме от грешките, да сме отворени за нови възможности, да създаваме приятелства и бизнес-отношения. Има едно стихотворение на английския поет Джон Дън, ще го цитирам вместо финален съвет:
Човекът не е Остров, вътре в себе си затворен;
Човекът има връзка с Континента, той е част от всичко друго;
отмъкне ли Морето буца Пръст, по-малка става територията на Европа,
както ако откъсне Полуостров цял или събори Замък
на твой приятел или твоя собствен Замък;
всяка човешка смърт ме намалява,
аз съм част от цялото Човечество;
и затова недей да питаш за кого бие камбаната:
Камбаната бие за теб!
