Автор: Бисер Кунчев
Снимка: Костадин Кръстев - Коко
”Кариерен барометър“ е рубрика на платформата ни за работа и стаж, в която ще ви представяме кариерния опит на хора от различни бизнес индустрии.
“Няма такова нещо като твърде смели мечти. Има твърде нерешителни, страхливи, тесногръди или малки хора. Не бъдете като тях! Не бъдете тях! Бъдете себе си и вярвайте в мечтите си! Само вие може да ги сбъднете и само вие може да ги надскочите!“, споделя Калина Крумова Захариева, поредният ми гост в рубриката.
Коя е тя?
Казвам се Калина Крумова Захариева. Работя в сферата на публичните, политически и институционални комуникации.По образование и професионален опит съм журналист, телевизионен водещ и политик, по призвание- дързък мечтател и непоправим оптимист. Горда майка и щастлива съпруга.
Бях народен представител (2009г.-2013г.), член на Комисията по европейски въпроси и контрол на европейските фондове, член на Комисията по труда и социалната политика, заместник- председател на Парламентарната асамблея на франкофонията.Целенасочената ми дългогодишна работа в сферата на пътната безопасност включва както законодателни и обществени инициативи и научни публикации, така и длъжността „съветник на Министъра на вътрешните работи“(2017г.-2019г.). Имам богат опит в социалните каузи, свързани с репродуктивното здраве и политиките, насочени към децата и подрастващите, образователната сфера, пътната безопасност. Носител съм на награда за принос в сферата на пътната безопасност от Министерство на вътрешните работи 2012г., Годишна награда за пътна безопасност 2012г, 2015г.
Като естествено продължение на дългогодишните ми дейности в тези сфери, заедно с приятели и съмишленици създадохме Сдружение „ Мрежа за развитие на личността и талантите“, което е пресечна точка и хоризонт на идеи, перспективи и възможности.
На каква възраст започнахте да работите и получихте първото си възнаграждение?
Имам щастието в по-голямата част от професионалния си път до момента да съм се наслаждавала на най-големите си работни страсти - телевизията и политиката. Никога не съм ги приемала като тежест, задължение или просто „работа“. За мен те винаги са били и ще останат хъс, отдаденост, любов, любопитство, предизвикателство, нови знания и умения, хоризонт. Та, да се върна на въпроса - първата ми среща с голямата ми професионална любов - телевизията, беше когато бях едва на 12 години. Тогава изгряваха кабелните телевизии у нас, имаше кастинг за деца-репортери и водещи в детско предаване…. И от онзи зимен ден нататък нищо вече не беше същото. Нямах детството на връстниците си, но имах един приказен свят, за който не бях и мечтала. Вълшебство. Реалност на събития, новини, на камери и микрофони, на монтаж, на едни големи хора, които ме приеха с отворено сърце и ми дадоха страшно много от себе си. Благодарна съм им от цялата си душа. Така неусетно станах на 16, вече бях автор и водещ на телевизионна игра и с разрешението на родителите ми, имах своя първи трудов договор в живота си. С две думи - работя от малка, а след 25-годишна възраст рядко съм оставала с „една диня под мишница“. Обикновено съм на няколко трудови фронта, но това е нещото, което ме зарежда и мотивира още повече. Докато имам вдъхновение и намирам смисъл и перспектива на едно работно поле, няма нещо, което да ме изплаши. Нито натоварване, нито интензитет, нито препятствия по пътя.
Трябва ли да имаме стратегия за кариерното си развитие, която да следваме?
„Трябва“ е начело на думите от забранителния ми списък. И все пак, за мен винаги и във всичко, най-смислената, работеща и вярна стратегия е да следваме сърцето си. Разбира се, няма да стигнем особено далеч, ако не притежаваме знания, умения, дисциплина, отговорност, последователност, търпение и вяра. Съчетаването на всички тези елементи не е никак лесно, нито пък бързо. Едно от най-важните неща в нашия житейски план, независимо кариерен или личен, е да не бъдем просто едни консуматори. Да не поставяме въпроса за това какво ще получим преди отговора какво сме способни и склонни да дадем. Да не се осланяме на това какво държавата, работодателят или партньорът са „длъжни“ да ни осигурят, а да се мобилизираме и вдъхновим самите ние да предлагаме и творим. Днешното време е изумително богато на възможности. Въпросът е да се протегнем и да ги сграбчим. Или да ги създадем и предложим на света. Защо пък не?! Трябва само да сме достатъчно смели и добре подготвени за сбъдването на мечтите си. Някои от тях могат да тежат повече, отколкото си представяме.
Какво според Вас е влиянието на първото ни работно място върху оформянето на кариерните ни навици?
Огромно! Казвам го както от личен опит, така и като лектор на стотици млади хора, които непрекъснато споделят опита си. Не всички са късметлии като мен с първото си работно място да се влюбят в това професионално поприще за цял живот. Ала вярвам, че и това има своята чудна сила - да ни покаже какво искаме и какво не, какво ни харесва и какво не, да създадем за самите себе си много ясни граници и представи. Казах го преди няколко години и на моя син - студентският период в живота ни и този след него са най-доброто време да експериментираме професионално, да рискуваме, да се очароваме и разочароваме. Вярвам, че когато намериш своето призвание, своето място, своите хора, тогава навиците се изграждат и надграждат естествено, без да бъдат ограничение. Напротив. Давайки ти хоризонт да летиш и надскачаш. Най-вече себе си. Това, което имаме в сърцето и в ума си, никой не може нито да ни го отнеме, нито да го изкопира. Само от нас зависи какво ще правим с този безценен актив.
И още нещо за кариерните ни навици - те са такива, каквито са навиците ни по принцип. И ние сме такива професионалисти, каквито личности сме. Ако сме генерално безотговорни, трудно ще бъде да изградим специфично всички онези необходими и полезни привички, свързани с управлението на времето, да речем. Така че, по-скоро бих апелирала да се опитваме всеки ден, независимо от възрастта и позицията ни в обществото, да бъдем добри, смислени и отговорни хора. Не заради работното ни място или амбицията ни. Заради самите нас.
Кои събития и конкретни хора оставят своя най-голям отпечатък върху кариерното ни развитие?
Незабравимите! Най-хубавите и най-неприятните. Едните са ни подарък, другите-урок. Факт е, че се учим от грешките, болките, несполуките и разочарованията си. Затова трябва да ги ползваме, а не като оправдание или отчаяние. Биографиите на успелите хора са доказателство за това - повече от тях са тръгнали от нищото, фалирали са, често и по няколко пъти, и все пак са достигнали своите върхове и оставили отпечатък в историята.
Моят много личен отговор на този въпрос е, че най-голям отпечатък оставят хората, които вярват в нас. Дори когато самите ние не вярваме в себе си. Често пъти това са родителите ни. Ала може да имаме късмета животът да ни подари и други такива личности. Не бих ги нарекла ментори, а по-скоро ангели. Доверието е валута на изчезване, с която трябва да оперираме много внимателно. Аз имах и имам този дар и всеки ден съм благодарна за това.
Ясно е, че човек се учи от грешките си, но каква е най-правилната наша реакция след допусната такава?
Да я признаем, да разберем урока, да си простим и да продължим напред. Да се извиним и да поемем отговорност. Да не я забравяме, ако искаме да не се повтори!
Много хора обичат да драматизират и така да правят грешката истински апокалипсис. Да потъват в съжаление и какво ли още не. А тя, грешката, колкото и сериозна да е, вероятно вече е зад гърба ни. От нас зависи дали ще се случи отново. Не познавам човек, променил миналото си, но съм пълна с познати, които са загубили доволно време и енергия в тази невъзможна среща с него.
Кои основни качества демонстрират хората, които търпят бързо кариерно развитие?
Подготовеност, отговорност, вяра, решителност, гъвковост, отдаденост, дързост, поледователност, емпатия.
Каква е ролята на семейството върху кариерното ни развитие? Трябва ли да следваме съветите на родителите си?
Ролята на семейството ни е най-важната. Ако у дома не са вярвали в нас и не са ни насърчавали, малко вероятно е да станем уверени и целеустремени възрастни. Ако родителите ни са проектирали върху нас собствените си амбиции, които са противоположни на нашите усещания и желания, надали ще се похвалим с особено висока лична удовлетвореност на по-късен етап. За мен ролята на родителите е да бъдем стълб, пристан и да даваме криле на детето си. Не да чертаем маршрута му, а да бъдем там дори то да не поеме по желания от нас такъв. Разбира се, далеч съм от идеята, че родителите някога ще дадат умишлено лош съвет на децата си. Просто твърде често им отнемаме свободата под предлог „аз съм ти родител, аз знам кое е най-добро за теб“. С цялото ми уважение към всеки личен подход, аз не симпатизирам на този. Считам, че най-важното, което трябва да имаме предвид е индивидуалността. Абсурдно е, ако детето ни, например, е интроверт, да очакваме то да се реализира в професиите, които изискват и предполагат активна социална комуникация. Уважението и приемането на това какви са децата ни, а не какви искаме те да бъдат или си представяме, че ще станат, са едни от най-безценните подаръци, които им дължим.
Има поколения лекари, инженери, юристи, актьори, спортисти, при които няма как нещата да бъдат различни. То е естествено и прекрасно. Лошото е, когато кариерният ни път е „по подразбиране“, а не по желание, по интерес, по страст.
А, каква е ролята на приятелите ни в етапите ни кариерно развитие?
Влиянието на приятелската среда е ключово, още повече в младежка възраст. То може както да ни извиси, така и да ни закопае. Затова трябва да бъдем много внимателни за обкръжението си, независимо от възрастта си. Много е важно да се обграждаме с хора, които вярват в нас и във възможностите ни. Приятели, които споделят мечтите ни, независимо колко реалистични са те. Личности, които ни вдъхновяват, мотивират ни да бъдем по-добри, по-смели, по-уверени. Важно е, също така, самите ние да бъдем такива хора.
Не по-малка значимост имат тези приятели с оглед на свободното ни време заедно. Инвестицията ни на време, енергия и емоция, още повече споделени, е изумителен трамплин, който често се подценява.
От един по-зрял период нататък този подбор вече се случва почти естествено. Тогава е малко вероятно сред посредствени личности да виреят успешни такива, както и обратното.
Има ли рецепта за откриване на баланс и на поставянето на ясни граници между личен и професионален живот?
Строго индивидуално е. Има семейства със сходни професии или работещи заедно, които трудно могат да поставят такава граница. Има и такива, които дори на коренно различни професионални фронтове, пак не я намират. Балансът е в хармонията и уюта. Не вярвам да има универсална рецепта за тях. Мисля, обаче, че знам поне една от съставките. Обич.
Хоризонтално или вертикално кариерно развитие е за предпочитане във възрастта 20-35 години?
Не бива да мерим с един аршин различни хора, различни професии, различни поколения. Не го намирам за честно. За мен предпочитаните параметри на развитие може да са едни съобразно моите интереси, опит и амбиция, но друг човек, с неговата си вселена, същите могат да бъдат напълно неразбираеми. Личната удовлетвореност е най-важна. Когато заспиваш вечер ти да си щастлив кой си, какъв си и къде се намираш. Независимо има ли титла на визитката ти и каква, с колко нули е заплатата ти или колко грамоти и сертификати имаш в рамка на стената.
Най-ценният получен кариерен съвет, който Вие бихте дали е?
Няма такова нещо като твърде смели мечти. Има твърде нерешителни, страхливи, тесногръди или малки хора. Не бъдете като тях! Не бъдете тях! Бъдете себе си и вярвайте в мечтите си! Само вие може да ги сбъднете и само вие може да ги надскочите!
