Автор: Бисер Кунчев
Снимка: Личен архив
”Кариерен барометър“ е рубрика на платформата ни за работа и стаж, в която ще ви представяме кариерния опит на хора от различни бизнес индустрии.
„Ако някой ви каже, че кариерата му е „преди всичко“ – или е поза, или лъже сам себе си. Позирайте от време на време, ако пиесата е такава. Но не влизайте в роля прекалено често, няма да сте щастливи. Ако има нещо, което много искам моята дъщеря да научи от мен, това е, че трябва да играе честно, за да бъде успешна.“, споделя Ивайло Тончев, поредният ми гост в рубриката.
Кой е той?
Казвам се Ивайло Тончев и работя за Фрамар от почти 15 години – маркетинг директор за компанията. Мои отговорности са работата на онлайн портала/аптеката, хартиената ни брошура, маркетинг активностите в аптеките ни, участието в стратегически проекти и връзките с ключови контрагенти. Както и всичко останало от корпоративния живот на една компания от близо 400 служители.
На каква възраст започнахте да работите и получихте първото си възнаграждение?
Забавното е, че ще ви върна много години назад – около 1984 година, когато един месец работих на археологически разкопки. Мисля, че ми се наложи тогава да излъжа за възрастта ми към онзи момент (бях 12-годишен, но казах, че съм на 14). Много по-късно (през 1997 година) започнах работа като учител по английски език и тогава получих моите първи договор и заплата. Бяха интересни времена, а аз бях учител точно 13 години.
Трябва ли да имаме стратегия за кариерното си развитие, която да следваме?
Понятието кариера на 19, 27, 35 и 52 години е много относително. Напълно нормално е да се променят очакванията ни, да губим илюзии, да си ги създаваме. В този аспект една стратегия би била с толкова много завои, че трудно бихме могли да я наречем такава.
Със сигурност тя трябва да съдържа стойностите, които изповядваме и желаем да спазваме. Всичко друго е много условно.
Какво според Вас е влиянието на първото ни работно място върху оформянето на кариерните ни навици?
Първото работно място е случайност, поне при мен беше така. Започнах работа като учител, след като бях объркал сградите и влязох в кабинета на директора на съседното училище, а не на това, в което бях повикан за интервю. Много смешно се получи, но имаха нужда от учител на пълно работно време и така започна всичко.
Първото работно място те научава много добре на условностите, на които трябва да се подчиняваш. Свикваш да работиш с хора и за хора. Много важно умение.
Ако пропуснеш да го научиш, както и ако първото работно място не ти даде ясни насоки – след това става все по-трудно да наваксваш.
Покрай работата ми като учител имах и още доста странични занимания – музикален журналист, организатор на концерти, издател на музика в независима компания. Но да приемем, че там съм се забавлявал. Макар че и покрай този аспект на нещата успях да науча важни неща.
Всъщност едно от ключовите неща, които трябва да се усвоят, е умението за разговор. Да можеш да изразиш себе си и да разбереш какво ти казват отсреща, дори когато мълчат.
Кои събития и конкретни хора оставят своя най-голям отпечатък върху кариерното ни развитие?
Трябва да кажа, че най-важните уроци в моето кариерно развитие са лошите. След 27 години работа (дори малко повече, ако броим работа въобще, а не официален трудов стаж), осъзнавам, че помня по-добре провалите от успехите. Това са по-важните уроци, защото успехите са нещо относително и временно. Провалите са тези, които дразнят и те карат да искаш да промениш нещо. Друг въпрос е, че понякога моят успех е провал за друг и обратното. Човек се научава да приема тези неща чисто философски.
Хората – колеги и клиенти, просто приятели или познати – се променят. Имал съм силни вдъхновения, горчиви разочарования – след години виждаш, че не всичко е било само бяло или само черно. Важно е да умееш да продължиш, натрупал опит и понякога емоции. Обсесията по някого е понякога много токсична, без значение с положителен или отрицателен знак.
Милиони харесваха The Beatles, но Марк Чапман единствен реши, че Джон Ленън има вина за неговите собствени проблеми.
Ясно е, че човек се учи от грешките си, но каква е най-правилната наша реакция след допусната грешка?
Да допускаш грешки не е за всеки. Трябва да си сигурен, че ги допускаш в контролирана среда и те не са фатални за никого. Не може от твоята немарливост да страдат всички. Можеш да сбъркаш с работа, с хора, особено последното е по-често. Най-правилното – взимаш мерки да не се повтори. Често казвам, че имаме право само на една грешка. След това вече повечето време преминава в поправяне на грешката, притеснения и недоверие.
Понякога най-честното е да си признаеш, за да можеш честно да продължиш напред.
Кои основни качества демонстрират хората, които търпят бързо кариерно развитие?
Да „претърпиш“ бързо кариерно развитие е като да си дъска, която се носи по бърза планинска река. Колкото и далеч да стигнеш, оставаш си същото парче дърво. Останалото е връзки, случайност, липса на алтернатива.
От друга страна, имаш „работа, работа и пак работа“, както казват в политиката. Да ставаш все по-добър в това, което правиш, често е основание да поемаш повече отговорност, както и да те товарят със задачи. Това не винаги е обаче кариерно развитие – просто все повече разчитат на теб, като често може да се окаже, че работиш в нечия сянка, а той/тя е съавтор на всичко, което си постигнал.
Сигурно най-основното е да не се отказваш. И да не забравяш, че основната отговорност я носиш пред себе си. Всичко останало е илюзия, в края винаги се усещаш, че мечтаеш за къща на село, с кошери, леха с домати и детска глъч наоколо. Или за нещо подобно, но пак в същата тоналност.
Каква е ролята на семейството върху кариерното ни развитие? Трябва ли да следваме съветите на родителите си?
Ролята на семейството е огромна, за добро и за лошо. Единият ми дядо е бил много известен спортен деятел в Стара Загора – един от хората, дали начало на футболния отбор „Берое“. Другият ми дядо с неговата бригада е построил повечето обществени сгради (и много къщи) в село Гита. Казвали са му „архитект Тончев“, защото въпреки основното образование, неговите сметки, чертежи и работа са били безупречни. Днес голяма част от тези сгради са в трагично състояние, а отборът „Берое“ отдавна не успява да обедини града ни, както е правел преди. Липсват хора. Или магията не работи. Едно от двете е.
От баща ми успях да наследя един магарешки инат и самоубийствен работохолизъм, който не винаги ми се отразява добре – на мен и на моето семейство. Бърнаут, знаете как е.
И ако има нещо, което много искам моята дъщеря да научи от мен, това е, че трябва да играе честно, за да бъде успешна. Понякога успехът не е това, което виждаме в Linkedin или в платените корпоративни статии. Успех е като се върнеш у дома вечер и да ти е вкусен хлябът. Това е нещо, което аз успях да науча, надявам се и тя да го разбере.
Тя е умно дете, вярвам в нея.
А, каква е ролята на приятелите ни в етапите ни кариерно развитие?
Един зъболекар ми беше казал, че който гради кариера, няма право на личен живот. Тогава се смях много (колкото може да се смее човек на зъболекарския стол). Сега го разбирам доста по-добре. Човек е хубаво да има читави колеги, които не винаги може да са му приятели. Понякога имаш приятели, които са ти колеги. Често в работата си срещаме хора, с които ни е забавно и извън офиса. Това е нормално. Винаги трябва да има стриктни линии, които да ограничават това, което може да се случи в офиса и извън него. Нещата не биват да се преплитат, особено когато един трябва да вземе решение, а друг да го следва.
В крайна сметка, все някакви съседи трябва да имаме на тази „къща с кошерите и доматите“, с които да ни е забавно на скамейката на пътя и да имаме какво да си говорим. Предвид на заниманията ни, темите могат да бъдат ъпдейтите на Google през 2024 година, които да звучат тогава толкова ретро, колкото Златния Орфей, или описанието на реда в почивната станция на предприятието на морето. Все за нещо трябва да си говорим, нали?
Има ли рецепта за откриване на баланс и на поставянето на ясни граници между личен и професионален живот?
Няма такава рецепта, поне аз не съм я открил в точните пропорции. Балансът е необходим, но той трябва да е гъвкав.
Представете си, че е петък, 17:25. Напълно хипотетична ситуация. Изведнъж се появява проблем, който може да се разреши, но иска време и хора. Изведнъж част от екипа се измъква, защото имат час за йога или трябва да правят компот. Другата част от екипа лудва и блокира. Дошъл им е стресът в повече. Какво да направим, никой не иска да направи компромис със себе си. Въпреки всичко, трябва да се реши ситуацията. Правим го.
В понеделник пиарът идва и казва – нека да го представим като общо усилие в стил Дора Изследователката – “Yes, we did it!”
Всички пляскат! Звучи добре за Linkedin.
В реалността такъв модел не работи добре и всеки трябва да открие точните пропорции, за да реши дали иска да работи или иска да се отдаде на радостите на личния живот. Естествено, това може да се случи само в корпоративна среда, в която оперират стандарти и правила, които се спазват.
Лично моите лекарства – книгите, музиката, спортът, пиенето на кафе с приятели, говоренето на глупости, пътуванията. Без тях бих бил един доста сив офис мишок, смачкан от задачи и преуморен от нерви. Комбинирайте на воля, помагат.
Не си изключвам телефона след 17:30, често говоря за работа и след 22:30, но само когато се налага. И имам друг такъв куку насреща. Тогава не е работа, а удоволствие и се получават нещата страхотно.
Хоризонтално или вертикално кариерно развитие е за предпочитане във възрастта 20-35 години?
Това е една особена възраст, в която част от младите искат да им се даде шанс, за бъдат обучавани и бонифицирани за проявеното старание, което се изразява в простото желание да седнат някъде и да им обръщат внимание. Не всички са така, за наше общо щастие.
Вероятно това е проблем, породен от по-възрастните родители и ментори, които гледат да ги уредят, а ако може – да не се преуморяват. Не е честно, но малко от тях го разбират.
За тази възраст (а и за всяка) е важно да се развиваме. Работният процес да е свързан с много учене, както и научаване. След това да следва и приложение.
Вероятно комбинацията от двете е най-добрата. Не винаги добрият специалист/работник успява да се справи на по-горно ниво. Добрият програмист може да е кошмарен мениджър.
Както и си представете директор, който цял живот е директор. Това убива.
Най-ценният получен кариерен съвет, който и Вие бихте дали, е?
Забавлявайте се. Намерете забавното във всяко нещо, което правите. Наслаждавайте му се, за да бъдете на 100% ефективни в работата. Не забравяйте, че извън работата има много по-важни неща – хора, събития, случки – приятни или не. Ако някой ви каже, че кариерата му е „преди всичко“ – или е поза, или лъже сам себе си. Позирайте от време на време, ако пиесата е такава. Но не влизайте в роля прекалено често, няма да сте щастливи.
Въпреки всичко трябва да свършим и нашата работа, за която сме определени – да преместим определен брой камъчета от точка А до точка Б. И без значение на силата на шума от търкалящите се камъни (Rolling Stones, ойе!), все някога трябва си вземем билета за заслужената почивка и да ѝ се наслаждаваме известно време.
Тогава най-голямото удоволствие ще бъде не усещането, че почти винаги сме били прави, а това, че сме създали хора, които също винаги са прави, и те движат нещата сега с достойнство и поглед напред. И като говорим за удоволствия, не забравяйте къщата на село с кошерите, доматите и детската глъч.
Вижте всички актуални обяви за работа и стаж в WorkTalent.com
