Автор: Бисер Кунчев
Снимка: Павлина Радославова
”Кариерен барометър“ е рубрика на платформата ни за работа и стаж, в която ще ви представяме кариерния опит на хора от различни бизнес индустрии.
“Опознавайте себе си, мечтайте, ала бъдете реалисти. Търсете мястото, където вашият отпечатък ще пасне. Не се отказвайте, ако не е веднага. Каквото и да виждате край вас – бъдете екипни, съпричастни и силни в каузите си. Колкото повече ставате – вие ще променяте средата, а не тя вас. И ви пожелавам късмет, вярвам в него.“, споделя Емил Братанов, поредният ми гост в рубриката.
Кой е той?
Емил Братанов съм; журналист, радиоводещ и съавтор на една много дебела книга за „БеГе рока”. От 2021 г. и „рок д-р”. Самоопределям се като хронист на Второто БГ рок поколение (като в доктората си на тема: тогавашната преса за него; защитен 2021 г., дори му давам определение). Завърших гимназия и, понеже там разбрах, че математиката не ми е призвание – разлюбих астрономията и кандидатствах журналистика. Завършил съм с профил „Печат” и наистина съм публикувал доста в старите хартиени вестници и списания. Но най-дълго професионалният ми път се задържа в различни радиостанции (започващи от БНР и „Дарик” – един от съоснователите, неговия музикален продуцент до 1997 г.; до последното онлайн „Оффроуд радио”). Заради избухването на новата генерация български рок групи, в БНР създадох „Черната класация” „Блек топ: Гласове и мелодии, които не помним” (1990) – за любителски и неизлъчвани записи на български език. Следващата година тръгна и моята „Музикална кутия” – преминала през няколко радиостанции. Много „за първи път” събития са свързани с нея: на живо излъчван концерт от Операта за 100-то издание. Първият „Лайв ънплъгд” у нас – 200 минути за 200-я брой „Кутии” (запечатан в 3-часов филм-репортаж на тогавашната Нова ТВ). Почти през цялото време на съществуването им – заедно с екипа на предаванията, списвахме страници и рубрики в печатната преса и тъй хрониката остана „черно на бяло”. И аз – в нея (смях).
През 2014-а – заедно с Румен Янев (екс-гл.ред. на „Ритъм”) напълнихме в 616 стр. събраната първа БГ рок-антология „Цветя от края на 80-те” (изд.”Парадокс”) с история, интервюта, снимки и текстове на песни.
На каква възраст започнахте да работите и получихте първото си възнаграждение?
Практически, в края на средношколските ми години. Защото тогава започнах да пиша „дописки” и материали за в. „Средношколско знаме”. Беше си работа, а в ония години за всичко публикувано се изплащаха хонорари. По-късно (във Факултета по журналистика) имахме и стажове, които си бяха работа в редакция на нормален „цикъл” – с всички отговорности и заплащане. В моята след-университетска младост (т.е. след 1984 г.) имаше вече определена от Партията и Държавата минимална заплата „за млади специалисти” – 165 лв. (по памет – но не извън рамката 155-165 лв.), с която „висшистите” започваха трудово-кариерния си път на щат.
Любопитно (за днес) и съвсем достоверно трябва да отбележа, че тогава – с 4-5 сериозни и солидни публикации в издания като „Народна младеж”, „Пулс”, сп. „Лада”, сп. „Художествена самодейност”, или в „Народно дело”, Варна, „Комсомолска искра, Пловдив – сумата от хонорарите надвишаваше получаваната заплата. Както и в БНР по-нататък – като водещ на предаване, му пишеш и сценариите и с 4-5 пъти в месеца също се получаваше близо една заплата.
Бях „сътрудник” на Младежка редакция на БНР от 87-а, и през 1990-а, малко след като на Синьото кафе водих митинг-концерта против Комисията-цензор в Радиото и Телевизията (за приеманата и излъчвана музика) – ме… назначиха.
Трябва ли да имаме стратегия за кариерното си развитие, която да следваме?
Стратегията май е следващ етап в реализиране на мечтата (намерението, най-малко) какво искаш да правиш, да работиш. Първо, трябва да отбележа – че някога, по наше време и днес, не е едно и също. За каквото и да се сети човек. От мечтата може да има преход в стратегия (да се готвиш, да се развиваш, да си „гониш” целта) – но пък и това не е съвсем едно и също. Има обстоятелства (някои – извън теб самия), които могат да променят или отправната точка, или целта. Мисля, че някога ние имахме повече цели, а в стратегиите май бяхме по-ограничени от обстоятелства и детайлите в нашата младост. Ще се пошегувам, но е истина: когато на изпитите изкараш над „5” на „двете входни журналистики” и преди тях – по литература, но имаш под „4” на историята – отпадат 6-7 възможни хуманитарни специалности, ала остава самата журналистика. Е, тъй стана с мен.
Какво според Вас е влиянието на първото ни работно място върху оформянето на кариерните ни навици?
Много важно – ако, разбира се, си случил поне в над 70% да е „повече” онова, което си искал. Ако е случайно попадане, ако не е харесвано, ако не е и в по-конкретните ти компетенции – може да те демотивира и разколебае в избора (или късмета). Иначе, мисля, на първото работно място свикваш с алгоритъма „ходя на работа” и се учиш. Практически, моето първо щатно работно място беше БНР – в програма „Хр.Ботев” (където се излъчваха повечето от предаванията, правени в Младежка редакция). След като близо 3 г. бях чиракувал. Дали заради някои специфични правила там, дали – понеже бях завършил „Печат” и пишех по вестници, но първо важно умение (което си остана за цял живот) бе, че взех да пиша и сценарии. И през 2014/2015-а, в последното „живо” радио, където правех сутрешен блок и „Музикална кутия” – аз отивах с написано „домашно” и импровизациите и актуализациите бяха „върху” него. И другото: работиш в екип и те са важни колкото теб. „Автор и водещ” си бе Емил Братанов (хм, тогава с псевдоним „Британски”), но имаше тон-режисьор и оператор, муз.редактор, редактор, двамина на телефоните, участници в някои рубрики на живо, гости… Когато ти уважаваш тях и се сработваш – те също гледат на това предаване като на общо начинание. А иначе…, слушателят „знае”, че това е „Кутията” на „Британския Емо”.
Кои събития и конкретни хора оставят своя най-голям отпечатък върху кариерното ни развитие?
Зависи от характера на човек, от манталитета му дори. Но – по мое мнение на база личния ми опит – и негативните и позитивните събития и хора. Няма да влизам в „шаблона”, а ще го кажа съвсем разговорно. Когато всичко е добре и те кефи, а не те напряга – ти се чувстваш добре и продължаваш с оптимизъм и желание. Ако не е тъй – правиш го насила, напук или понеже няма как да се измъкнеш. И – предполагам – махаш се и търсиш друго място, друг климат.
Радиото не е телевизия, но убедено твърдя, че когато някой си води предаването с усмивка – слушателят го усеща.
Понякога не се получава според желанието и нагласите ти. Недей да търпиш и да чакаш нещо да „прелее чашата”. Търси́ си ново място! (Имах такъв случай: няма да повярвате, но лекарите почти ми го подсказаха – след над половин година на едно работно място, където не се чувствах одобряван и климатът бе „анти”, да, с пушене – ала без високо кръвно, холестерол или други „отежняващи” фактори… паднах на операционната маса за 2 байпаса.)
Ясно е, че човек се учи от грешките си, но каква е най-правилната наша реакция след допусната такава?
Честно, не знам. Избягвам (уж) сравнителните степени с „най”. По-често е различно. Хубаво е, ако човек може да се вгледа в своето „участие” в дадената ситуация и да отмери плюсове и минуси на средата/ситуацията и на самия себе си. Това „да си направиш поуки” ми звучи пожелателно и малко „литературно”. Причините не е обезателно да са само в „потърпевшия”, по-често те са комплексни. А не са единични и примерите с „твое” участие в колективна грешка. Трябва да има полза на „поука”, ако си безпристрастен към себе си, рационален, по-спокоен и разсъдлив. Ако можеш да видиш нещата 3 дена назад и да ги предвидиш 3 дена напред. И накрая да обосновеш изводи като „страничен наблюдател”.
Кои основни качества демонстрират хората, които търпят бързо кариерно развитие?
В началото ще го кажа малко като „сърдито старче”; повтарям, че моето поколение израсна и бе възпитано в други времена с други ценности (ако споменем само теоретично положителните елементи). Наблюденията ми са, че днес (понякога или по-често) е „достатъчно” да си с добро самочувствие и безалтернативно его; да си пробивен – а ако имаш наистина дадени умения/знания – още по-добре! Натъквам се на повече кариерен егоизъм, отколкото на доброто споделяне в екип. Позитивните характеристики на околните те касаят само, ако си им шеф (и, все пак, искаш фирмата ти да е добре), или ако зависиш от тях. Иначе, работиш в нещо – което аз бих нарекъл „кариерна алиенация”. Отдавам видимите диспропорции у нас и на (все още) неравномерното и неподходящо разпределение на капиталите. По-друг начин казано (и без да е някакво сравнение със „Запада”), все още (тук) това, че си умен или умеещ не те прави по-добре платен или по израснал кариерно.
Но не мога да пропусна: за щастие се увеличават и примерите (фирми, бизнеси), където мъдрите и умеещите развиват и структурата и себе си.
Каква е ролята на семейството върху кариерното ни развитие? Трябва ли да следваме съветите на родителите си?
Семейството не е едно в някакъв етап от трудовия път на даден индивид. Няколко са (и намаляват до само неговото, което пък сетне се увеличава пак, ако природата е решила така). Важни в тях са отношенията, а не едната приемственост (в професията). Уважавам случващото се (повече „навън”, не у нас), няколко поколения да „наследяват” и поемат работата на по-стария. Но не е обезателно.
В семейството трябва да има разбиране и подкрепа. Приемствеността е добра, където по-младият иска, тръгва и работи отрано в качествата си за продължаване на професията на „татко” (или „дядо”). Но изборът трябва да е негов – не на родителите. Другаде, където примерно двамата са в съвсем различни професионални сфери, е хубаво да има вникване, съпричастие, стимулиране от единия към другия – но тук важна е искреността. Искреното желание да влезеш в обувките на другия, да му „поизгладиш перата”, да го подбутнеш, или утешиш – ако е нужно. (Съвсем откровено: знам какво говоря, понеже в моето не е съвсем тъй, семейство сме и днес, но има какво да се желае…, казва ви го един, дето „цял живот се занимава с рошавите”.)
А, каква е ролята на приятелите ни в етапите ни кариерно развитие?
Огромна – ако имаме (колкото-толкова) истински приятели. Те няма да ни спестят грешки (според тях) и няма да пропуснат да ни дадат кураж и дози амбиция, ако видят, че са ни нужни. С кого да споделяш опит, ситуации, размисли, несъгласия, намерения – ако не (освен с най-близките ти у дома хора) с онези, които милеят за теб и без чаша уиски на масата ти. А, когато човек (още или в момента) не е семеен, те са единствените, които ще предотвратят превръщането ти в статистическа единица в системата. Даже и кариерата ти да върви добре. (Естествено, с тях и трябва да отвръщаш реципрочно, да си им приятел също.)
Имам леки актуални колебания върху приятелствата, свързани с все „по-виртуалното” контактуване, обусловено от технологиите.
Има ли рецепта за откриване на баланс и на поставянето на ясни граници между личен и професионален живот?
По-скоро да. Но всеки си я „изписва” сам. Времената са грубо материални и – освен това – предлагат технологични и битови изкушения, които трябва да се приемат все повече като „нормална среда”. Зависят от доходите, които пък осигуряват професията, работата, кариерата. Нарастват с израстването там. Дори да звучи (някому) старомодно, аз не се притеснявам да кажа, че предпочитам един успял професионалист в нещо си да е и добър човек.
Понякога балансът или промените в него могат да дойдат, щом в личния живот се появи друг човек; семейство. Няма значение кой какво работи, а кой какво ще остави на първо място. Как ще ги съвмести.
Ще се пошегувам с герои от любимите ми сканди-ноар криминални романи (и сериали). Там почти никой от най-печените детективи, залавящи смахнати серийни убийци, няма семейство; четеш, възхищаваш им се и не искаш да са ти приятели. Професия…
Хоризонтално или вертикално кариерно развитие е за предпочитане във възрастта 20-35 години?
Не съм сигурен дали съм човекът, който може да обоснове препоръка, израснал и развивал се в друго време. И попаднал – не съвсем в края на кариерата си, в доста различно от „неговото”. Ще пробвам чисто теоретично:
Мисля, че в началото на професионалното поприще хоризонталното трупане на опит е по-добрия начин. Провалите биха били по-малко и ограничени само в „твоя ъгъл”. Ако човек има уменията и амбицията да се развива и вертикално, той ще е „научил” вече косвени пътища в тази посока. Ще бъде и забелязан. Ще е в по-голяма степен способен да управлява онези „под” него.
Сещам се за изключения. Има хора (не непременно гениални), които могат да правят такива неща, с които са уникални. За починали такива – четем в енциклопедиите. Те не са имали „началници”. Но и днес, вярвам, има такива човеци с умения. За тях кариерната „координатна система” не важи. При тези изключения по-важното е да не попаднат на някой „високо вертикален”, който да ги откаже да споделят талантите си.
Най-ценният получен кариерен съвет и който Вие бихте дали е?
Още във Факултета по журналистика един асистент ми беше казал: Прави́ това, което ти харесва и го прави така, че да е ясно за другите, че ти можеш да го правиш. Няколко години нататък, при събиране на екипа на бъдещото „Дарик радио” (с колеги – „Ботевци” от БНР), собственикът (Радосвет Радев, светла му памет!) и програмния ми рекоха, че искат да правя музиката и да създам музикалните предавания на радиото. Аз отвърнах нещо като: Ама, нали знаете, „Пърпъл” и „Флойд” са завинаги, но съм се захванал с нашите рокаджии, младите, днешните, непризнатите. Ветераните вече не са единствени. А те ми казаха: Точно това искаме. Тъй се завъртяха нещата. И „Блек Топ”, и „Музикална кутия” продължиха към архив, книгата и доктората.
Моят съвет: Опознавайте себе си, мечтайте, ала бъдете реалисти. Търсете мястото, където вашият отпечатък ще пасне. Не се отказвайте, ако не е веднага. Каквото и да виждате край вас – бъдете екипни, съпричастни и силни в каузите си. Колкото повече ставате – вие ще променяте средата, а не тя вас. И ви пожелавам късмет, вярвам в него.
